В Албания 50 000 българи са национално малцинство, а близо милион турци в България какви сме?

Общото в политиката спрямо малцинствата на Р България и Р Албания е, че и двете държави са подписали и ратифицирали Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (РКЗНМ) на Съвета на Европа, като България стори това на 18.02.1999 г. със Закон, приет от 38-то НС. Дотук с приликите.

За разлика от България обаче, Албания не само ратифицира Конвенцията, но и признава факта на съществуване на национални малцинства върху своята територия. Прави го със специален Закон за малцинствата. Съгласно този Закон, гласуван на 19.10.2017 г., албанският Парламент поименно изброява 9 малцинства, сред които е и българското национално малцинство в Албания.

Подходът в политиката на България далеч не е така последователен, а по-скоро е имитационен. България подписа и ратифицира Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, но, видно от Декларацията, с която Законът е приет, в България има лица, принадлежащи към малцинства, като се отрича съществуването на самите малцинства. Затова и в Конституцията се говори за етническа принадлежност, за етнически и религиозни различия, но българският законодател категорично им отказва статут на малцинство. Това е класически арогантна политика на двойни стандарти.

50 000 българи в Албания имат статут на национално малцинство, а например близо един милион турци в България не са! Какво сме тогава ?!… Просто лица с различна етническа, религиозна и културна принадлежност. Какво още е необходимо, за да придобият тези различия качествения, юридически статут на малцинство? Отговор няма … Или отговорът е още по-циничен – просто не ви признаваме … Но отговорът така или иначе предстои … Той е дължим!

Дали едно малцинство съществува, или не, не е дори юридически въпрос, а въпрос на обективен факт, който стои по-високо от „ината“ на законовото отрицание. Законът, който отрича съществуването на едно малцинство, дори когато е конституционен, не заличава факта на неговото съществуване. Затова за българските политици и държавници, които с основание се гордеят с успеха на българите в Албания, с 3000 подписа убедили албанския законодател, че ги има, е полезно да погледнат и в собствения си двор. В него, наред с българите, живеят близо милион турци, стотици хиляди роми, десетки хиляди арменци и прочие представители на малцинства, симетрично на очакванията за българите в другите държави (Албания, Сърбия, Македония, Украйна, Молдова, Румъния, Унгария, Чехия и др.), също заслужават своето юридическо признаване по европейски.

Отнася се и за Президента, който с охота говори за българското национално малцинство в щата Илинойс (Чикаго), но е време да погледне и да види и своите си сънародници, споделящи съдбата на етнически и религиозно различния.

Нека повторим. Непризнаването ни за малцинство не заличава факта, че сме малцинство, нито ще станем такова едва след като бъдем признати. Отричането, законовото непризнаване на статута ни обаче съвсем не е безобидно. То е в основата на проявите на дискриминационно отношение, на все по-зле прикриваната дискриминационна политика, което намира материален израз в непрекъснато налаганите ми глоби за ползване на майчин език и в неосъществената по европейски стандарти интеграция.

Имам съзнание, че срещу тази позиция ще се надигне силен антидемократичен, националистически „вой“ : „Ужас! Местан иска статут на национално малцинство.“.

Да.

Искам го на същото човешко, морално и политическо основание, на което поискахме статут на национално малцинство за българите в Албания. Противното е двоен стандарт, имитация на демокрация и възраждане на тоталитарни рецидиви под формата на войнстващ национализъм, открито „аплодиран“ с прякото участие на крайните националисти във властта.

ДОСТ няма да замълчи по тази тема, защото мълчанието е съучастие.

ЛЮТВИ МЕСТАН

      ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ДОСТ

Кристиян Коев

Редактор