Гледам листите с имената на новите кандидати тарикати за депутатски кюфтета…
И съм потресен от този никъде невиждан тероризъм.
Какво ли не ни бе спестено, какво ли не ни бе причинено през този ужасен и никъде несрещан по света преход пъкъл…
Но това вече е върхът, зад който няма път и за никъде.
Тази гавра сега, този цинизъм – о, българино, нима си обезличен напълно, та тези така усмихнато ти се подиграват в лицето?
Да, тероризмът на мераклиите келепирджии за български депутати…
Свидетел съм на почти всичко, случило се у нас от самото начало на уж демокрацията. Врял съм и съм кипял в този огън…Примирал съм от възторг, погнуса, надежда…
Омерзен от почти всичко, тръгнах на достойна възраст по света, тръгнах с едно-единствено надеждно зрънце, завещано ми от моите бедни, но пълни с въображение и чувствителност родители – поне да запазя в сърцето си последния порив към Свободата, да се спася от телените, бодливи мрежи на оскотяването и обезчовечяването …
Но сега вече не мога да повярвам на очите си.
Не вярвах, че някога ще се стигне до това разкапване на единственото, което би могло да поддържа един човек все още жив – неговото усещане за морал, неговото самоуважение…
Тотално, безвъзвратно и самоубийствено вампирясване!
Комунисти ли, антикомунисти ли, червени ли, сини ли, виолетови ли, зелени ли…Вятър и мъгла нашенска…
Вечният отбор на българските тарикати и шмекери, вечната и единствена партия у нас – партията на тарикатите…
Просто и ясно, като изплакана майчина сълза ясно – тарикати, лапачи и партизани келепирджии….
И един народ слугинаж, уж баща на …Левски, радващ се днес на трохи остатъци…
Защо бе, хора, защо бе, българи, си причинявате всичко това? Та колко му е нужно на човека? Не е ли той като едно врабче – няколко зрънца, стряха и …чуруликане…
Но не би.
Между другото – нима мислите, че това уж внезапно нахлуване на „свежа“ кандидат-депутатска плът стръв е случайно? А, нима мислите, че не е обмислен пак в тъмна доба сценарий… Да, оная дълга ръка, която ни е впримчила. И от която няма спасение, няма…
И още нещо – начинът, по който тези се опитват да ни убедят, че заслужават нашия глас говори за тотално пренебрежение не само към самите тях, то те вече, личи си, са намразили себе си, но и към нас. Говори за тотално оскотяване и на кандидатите за депутатски кюфтета, но и на нас, избирателите им, които с кравешкото си търпение им позволяваме вече 30 години да ни причиняват безмерна тъга…
Моля, дами и господа, ударете камбаната – да, държавата вече е закрита.
Не вярвате ли?
Я погледнете листите…
И после прочетете мотото на моя роман „Пансионът“, писан още преди 1989 г.
„Когато свободата умира в сърцата на хората, никаква конституция, никакъв закон, никакъв съд не са в състояние да я спасят.“
Хенд, федерален съдия на САЩ
Да, усещането за Свобода…
Най-дефицитното нещо у нас, най-липсващото в тези наши български глави.
Да, от тях, само от тях, главите и сърцата ни, всъщност тръгва всичко…
Димо Райков
Редактор
