Доц. Александър Йорданов: 10 ноември е комедия, сценка за наивници, режисирана от дебили и предназначена за дебили

БКП се изсулиха от живковистката си кожа, тръгнаха да гонят нов идеал – капиталистическия.

Разбрахме че „социализмът е едно недоносче”, но вече  „решаваше само този, който има пари”

Десните имат историческата вина –  не проведоха декомунизация, чрез лустрация на кадрите на БКП и ДС, казва пред Faktor.bg бившият шеф на Народното събрание

Интервю на Мая Георгиева

– Г-н Йорданов, какво послание разчитаме днес в датата 10 ноември 1989 година?

–  10 ноември 1989 г. е част от историята на БКП. А историята на БКП не може да подменя историята на България. През 80-те години т.нар. пленуми на Политбюро и ЦК на БКП бяха втръснали на народа.  Никой нормален човек, не се интересуваше от тях.  Само слугинстващата журналистика ги превъзнасяше. След избирането на Михаил Горбачов за Генерален секретар на КПСС и началото на т.нар. „перестройка”,  стана ясно, че дните на Тодор Живков са преброени. А самата „перестройка”  трябва да си я представите като змия, която си захвърля старата кожа, за да продължи напред с новата.  На 10 ноември 1989 г.  това направиха и в БКП – изсулиха се от живковистката си кожа. Тръгнаха да гонят нов идеал – капиталистическият.  Другарите на Живков трябваше да си измият ръцете, да облекат бели ризи, да се представят като  „реформатори”.  Те вече бяха отгледали и част от опозицията.  С други думи, пленумът на БКП на 10 ноември е поредното мошеничество на тази партия, целящо да измами народа.  Защото истинска промяна може да има само, ако комунистите не участват в нея.  Участват ли, промяната е подмяна, т.е. старата змия с нова кожа.

– Това не е ли цинизъм? 

– Разбира се, че е цинизъм.  Те още на 13 януари приеха Указ 56 за стопанската дейност, за който сам Тодор Живков по-късно щеше да каже: ”Аз измислих този маньовър”. Този Указ постави началото на пладнешкото разграбване на държавната собственост от комунистическата стопанска номенклатура. Това бе генералната репетиция за „истинската приватизация“.

– А „дисидентската закуска”?  

– На 18 януари, по време на официалната си визита в България, френският президент Франсоа Митеран  покани на „работна закуска”  12 известни български интелектуалци.  По-късно да се оказа, че  на нея повечето са хвалили социализма.  И хоризонтът им е бил за „социализъм с човешко лице”.

– А няма ли други знакови събития от тази година? 

– На 8 феврури бе създадена КТ„Подкрепа”. През пролетта и лятото неформалните сдружения вече никнеха като гъби. Пишеха се протестни писма, организираха се петиции, вървеше самиздата.  Дисиденти вечер говореха по свободна Европа, а през деня общуваха с  лица от висшата номенклатура на БКП.  Бивши сталинисти изведнъж започнаха да подкрепят новата съветска линия на преустройство.  Но Живков сам се препъна с  политиката си на репресии  срещу турското етническо малцинство в България.  Изобщо т.нар . „възродителен процес” бе отвратително комунистическо и ченгесарско варварство. През лятото на 1989 г.  близо 400 000 души бяха прогонени от България.  В същото време в Прага и Будапеща имаше масови демонстрации срещу комунистите.  През юни в Полша „Солидарност”спечели разгромна победа на парламентарните избори,  а в  Пекин комунистите с танкове смазаха студентски протест. През август бе отворена „символично” границата между Австрия и Унгария. Гражданите на балтийските страни хванати за ръце  в жива верига протестираха срещу съветската окупация на техните държави.  В началото на септември хиляди източногерманци преминаха във ФРГ през Австрия и Унгария. Лидерът на ГДР Ерих Хонекер подаде оставка.  Социалистическата система рухваше  и нашите комунисти трябваше да помислят за кожите си. Проведоха се първите разрашени от властта събрания на опозиционни формации.  На 3 ноември за първи пък София бе разтресена от възгласите: „Свобода” и „Демокрация”. Това стана по време на масовото шествие организирано от „Екогласност” за внасяне на протестна петиция в Народното събрание.  На 9 ноември източногерманците започнаха да преминават масово Берлинската стена, която ги разделяше от свободния свят.  Светът на комунизма се разпадаше.  Нашите комунисти трябваше да хванат последния влак. И те изиграха комедията „10 ноември”.  Изиграха я след като Тодор Живков вече бе произнесъл знаменателната фраза, че „социализмът е едно недоносче” и че „може да решава само този, който има пари”.

– Но това не е ли също цинизъм? 

– Това бе върхът на техния цинизъм. Защото,  заради лъжата че строят комунизъм,  комунистите лишиха българите от  основни човешки права и свободи, от независимост и  нормално развитие.  За да им кажат накрая  цинично „баш строителите”,  че в когото са парите, в него е силата, властта, „решенията“.  И че приемат „вината” само с „мезета”. Това бе наистина върхът на арогантността и безочието им.

–  Тогава, какво означаваше свалянето на Живков от партийния пост и същевременно оставането му като държавен глава.

–  Елементарна  комедия, сценка за наивници,  режисирана, ако използвам един популярен в последно време израз, от дебили и предназначена за дебили. Защото комунистите и тогава, и днес,  така гледат на българския народ.  Смятат, че каквато лъжа му пробутат и той ще я приеме. Никой не е обиждал така българския народ, както това си позволяват да правят комунистите. Какво ти сваляне? Та те му изказват „благодарност”?  При това  той сам вече е бил подал оставката си. Мероприятието  „10 ноември” бе режисирано и контролирано от КГБ чрез съветското посолство в София.

– Защо тогава години наред се говореше за 10 ноември като за изключително събитие от което едва ли не е започнала демокрацията?

– От 10 ноември започна лъжата, а не демокрацията.  Контролирани от бивши сътрудници на ДС медии наистина дълго време раздухваха този партиен пленум като основополагащо събитие за демокрацията.  Всъщност демокрацията щеше да има по-голям шанс за успех, ако го нямаше пленума на БКП на 10 ноември.  Тогава хем щеше да има демокрация, хем щеше да играе „дървен господ”.

– Наричат 10 ноември „дворцов преврат”. Така ли е? 

– Че беше „дворцов” спор няма. Но не беше „преврат”. Беше  мероприятие организирано от ръководството на КПСС и КГБ с цел да не се допусне загубването на съветския контрол върху България.  Защото такива опасения вече имаше за Полша, Чехия, Унгария, ГДР и Румъния. На проведения седмица по-късно – на 18 ноември, първи демократичен митинг имаше лозунги в подкрепа на „новия курс на партията”.  10 ноември бе сполучлив опит на БКП да оцелее. И тя оцеля. Както оцеляват отровните змии.

– Каква бе целта на оцеляването? 

–  БКП и Държавна сигурност  като неин „подизпълнител”, преследваха две задачи. Първата, да оцелеят като овладеят и контролират процеса на неизбежни реформи. Това означаваше да контролират и случващото се в средите на опозицията, а така също и да проблематизират битието на онези опозиционни  дейци, които не бяха сътрудници на ДС и не бяха членове на БКП.  Не случайно Андрей Луканов заяви тогава във Варна, че в СДС има „радостно разумни сили”, че те трябва да се подкрепят и да се работи за един СРС – Съюз на разумните сили. По-късно стана известно, че  доста „дисиденти”  са ходили като на изповед при Андрей Луканов. Втората цел бе да запазят контрол върху икономиката на страната и да източат финансите, да „приватизират” външнотърговските дружества,  да трансформират политическато си власт в икономическа, а чрез нея отново да си върнат политическата, ако случайно я загубят. Този сценарий успя.

– През какви етапи премина този сценарий? 

– През договореност за „мирен преход” на националната кръгла маса през януари-март 1990 г. За съжаление повечето от лидерите на опозицията тогава смятаха, че без комунистите не може да стане промяната. От д-р Ж. Желев до Петър Стоянов и Иван Костов, все за „национално съгласие” се говореше. То напълно се осъществи при Първанов, Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев. Дори и днес престрелките между ГЕРБ и БСП са по периферията. В центъра е съгласието и затова навсякъде се лансират кадри на БКП/БСП.

– Какви бяха тогава позициите за т.нар. „национално съгласие”? 

–  Карахме  се, спорихме.  Ние бяхме младите луди глави. За мен бе ясно, че не може да има в едно и също време национално съгласие и същевременно „наказание за виновните за националната катастрофа”.   „Националното съгласие” накара лидерите на СДС да признаят манипулираните и фалшифицирани избори за Велико народно събрание,  да приемат д-р Желев да бъде избран за президент с гласовете на комунистите, да имаме за вицепрезидент генерал разпоредил унищожаването на досиета на Държавна сигурност.  Такава неморалност няма в никоя друга друга държава.  Така наречената „гладна Луканова зима“ също бе сценарий целящ да монтира „национално съгласно правителство”  на „разумните сили” от   БСП, СДС и БЗНС – правителството на Димитър Попов. Нима вие мислите, че номенклатурата на БСП  в чиито ръце през 1991 година бе целият финансов и икономически ресурс на страната,  ще остави в несигурни ръце, в ръце на свой реален противник, информацията за парите – и тези у нас, и тези в чужбина, изнесени чрез външнотърговските дружества?   Вижте имената на министрите в правителството на Димитър Попов и си отговорете сами на въпроса. Приемането на нова конституция също изигра важна роля за укрепване на доминиращото положение на кадрите на БКП в държавата, особено в съдебната система и заложи мини пред демократичните реформи.  Днес това разбират мнозина, но тогава тези, които го разбирахме, бяхме абсолютно малцинство.

– Излиза, че 10 ноември всъщност стартира поредица от дирижирани и умело насочвани събития?

– Така е. На много от т.нар. „дисиденти” дисидентството им свърши с комедията на 10 ноември.  Те приеха, че демокрацията е вече дошла. И доста от тях отлично се вписаха в различни политически и бизнес проекти на „обновената” социалистическа партия. И когато преходът приключи  едва тогава огромна част от хората разбраха, че новите са всъщност наследниците на старите господари.  Затова, когато говорим за успехите на демокрацията – членството в НАТО и ЕС,  не трябва да премълчаваме и за историческата вина на т.нар. „демократична общност”, която  имаше възможност  да осъществи декомунизация  на страната чрез лустрация на кадрите на БКП и ДС, но не го направи.

– Каква е тогава поуката? 

– Поуката е, че  докато във властта – политическа и икономическа, са кадрите на БКП и ДС,  българите няма да имат европейски доходи  и следователно винаги ще бъдат лесно манипулирани  и нагло обиждани от комунистите.  Поуката е, че у нас продължават да функционират старите  зависимости от времето на комунизма. Те, а не демократичните правила и ценности, не знанията и уменията, са определящи за успеха  днес в бизнеса, в професията, в политиката.  А ниските доходи направо смазаха волята на гражданите за съпротива.  В България отново се върна страхът, както бе при комунизма. Страх да не си загубиш работното място и мизерната заплата, ако критикуваш „началството”.  Страх, ако се окаже, че не си от партията на „шефа”. Затова и много достойни българи напуснаха България и избраха нелекият живот на имигранти, но поне избраха държави, в които владее силата на правото, а не правото на силата, където има правила и ценности, а не „наши хора” и удобен за манипулиране „материал”.  Хубаво е, че все пак след повече от четвърт век 10 ноември се демитологизира.

Кристиян Коев

Редактор