Не е само до порното на „Пик“, затънахме в мракобесие, вина носим всички

Когато преди години ме питаха какво работя и казвах, че съм журналистка, реакцията беше – ооо, журналистка! Имаше уважение, а професията беше институция. Когато сега ме питат какво работя, реакцията е – аааа, журналистка, точно с тази низходяща интонация.

Ние сме разединени. Така позволихме да ни завладеят.

И не е необходимо някой да ни смачка, защото се мачкаме сами. Делим се на „вип“ и „не-вип“, улеснявайки собствената си асимилация. Много, наистина много силно се надявах този протест да прерастне в нещо повече, не в протест срещу „Пик“ и порнографията в журналистиката, защото тя далеч не се ограничава с няколко порно снимки.

Порнографията често е личностна и е в категорията „лицемерие“, точно като моето в момента, когато пиша това.

Защото и аз позволих да бъда вкарвана в категории. Всъщност журналистиката, онази, в която аз се влюбих и си остана истинската ми любов, за съжаление – вече осъзнато несподелена, се превърна в порно. Много по-грозно от снимките на приятелката на кандидат – кмета от „Да България“. Защото ние отново не успяхме да се обединим.

Защото извън вниманието остават десетки колеги от провинцията, които изнемогват и се оправят сами, но за тях никой не говори. Никой не реагира, когато колеги от голям вестник, например, ходеха на работа, без да си получават заплатите. Викаха ги по ъглите и им даваха пликове с пари. Техните заплати и едва ли не трябваше да благодарят, че шефовете им са благоволили. Или, че сайт, който иначе претендира за свобода на словото и в момента, не плаща здравни осигуровки на журналистите.

Но пък иначе е подписал прословутата декларация. Тази, която подписах и аз. Анонимно. Никой, ама наистина никой не коментира факта, че много мои колеги са поставени в ситуация – или – или, а те издържат семейства и просто нямат избор. Не е възможно да нямаш избор, нали, но много хора са точно в тази ситуация, безименни и за тях никой не говори.

Те, някак си, оцеляват. Проблемът на тази професия, която толкова много, наистина много обичам… несподелено, е, че тя просто си отмира. Няма коректив. Разединени сме и сме готови да се ритаме по кокалчетата дори и в една такава ситуация, когато всичко зависи от нас, а по средата са поставени грантове.
Всички имаме своето минало.

Работила съм във вестник, който беше купен и за дни политиката в него се промени. Тогава ни забраняваха дори да споменаваме името на Бойко Борисов, а после той за няколко дни изведнъж се превърна в звездата на броя. На всички броеве след това. Работила съм и в друг вестник, където заплатите в един момент спряха да се изплащат.

Аз си тръгнах оттам, а от колеги просто разбрах, че шефът един прекрасен ден е дошъл, докато осталите са правели броя и им казал – сори, пичове, този вестник вече не съществува.

Повечето от тях и до ден днешен не са си получили заплатите. Но за всичките тези неща никой вече не говори. И аз не мисля, че проблемите в тази професия, на която дължа всичко, но и нищо, ще се оправят с решаването на това дали някой ще цитира „Пик“ или не. И дори не е и решението в това да се върне на работа толкова невероятен журналист като Силвия Великова.

Тя би могла да бъде камъчето, което ще преобърне каруцата. Но след това всичко ще се повтаря отново и отново в цялото това мракобесие, в което сме затънали и май всички имаме вина за него. Защото нещата трябва да се решат радикално,

а не така – на парче. За мен сигурно е късно, но в тази професия има невероятни хора, които все още не са се отказали, които все още горят в нея, за нея. Бъдещето, което може да бъде променено.