разказ от Димо Райков
Аз и моят баща чакаме рейса за родното Малко Търново на бургаската автогара „Запад”.
Връщам татко след поредното му гостуване в Париж, града на Светлината и Свободата, най-хубавия град на света, където тайна номер едно е да бъдеш учтив, да поздравяваш всеки, когото срещнеш с вълшебната думичка ”бонжур”, тоест ”добър ден”, да му кажеш „моля”, „ако обичате”, да държиш вратата на метрото, на асансьора… Хеле пък, ако след теб идва жена…
Унил следобед, унила автогара… Опърпано пространство, напоено с летен прах. И жега, жега…
Няколко олющени, изпочупени пейки и… кучета…
О, неизменната багра от бг-пейзажа – ята от разчорлени, космати кучета – изгладнели зверове, разхождащи се свободно насам-натам…
И да, също неизменните „будки”-павилиончета за закуски, отрупани с традиционните български „деликатеси” – прегорели, мазни банички, студени гевреци, уф, зъба ще си счупиш, както и този наш вечен деликатес-локум в опаковки-кутийки с дизайн-розичка още от онова „славно” време… И боза, нашенска резлива боза…E, притоплена по всяка вероятност, че то къде хладилници в тази теснотия, пък и парички струва този пусти ток, който непрекъснато го увеличават…
Продавачката е жена към 45-те, с уморено, почти безизразно лице. Но като се вгледа човек внимателно, може да открие белези-остатъци от прежна хубост…
Обичам банички. В Париж нашенски банички няма. Да, единственият възможен „деликатес” на моята бедна странджанска младост… Ех, бедна, но все пак младост.
В едната ръка баничка, в другата – боза, че какво повече можеш да искаш в тоя свят, нали? Радост за небцето – отхапваш от прегорялото тесто, после посръбваш от шишето с бозичка… Ех, живот, здравей, здравей!
О, как обичам банички, така-а-а, с прегоряла корица, златиста по краищата…
И си поръчвам.
– Моля, една баничка, ако обичате.
Жената ме поглежда …
Очите й са стреснати. И мигом се оживява погледът й – да, жената наистина е била красавица… Изведнъж се изправя снагата й, гърдите й хукват напред, изпъват бялата блузка, ха, ще изхвръкнат… И това унило до преди миг лице, как само взе да се подмладява, как взе да се изопва…
Да, една нищо и никаква думичка, която под път и над път се употребява в Париж, но тук извършва чудо – ”моля”, че и придружена с „ако обичате”… Да,”програмата” по учтивост е пълна…
И тя, продавачката на бургаската автогара „Запад”, ми избира на-тлъстата, тоест най-хубавата, според нея, разбира се, баничка…
– Заповядайте…
После въздухът се разллюлява от гласа й. Господи, откъде този глас, нима това бе същата жена?
– Иванка…Приятно ми е, Иванка…
И жената ме поглежда, хубаво ме поглежда…
– Но за Вас може и Ваня, Ванче…- и младата жена изведнъж се разприказва – Понеже Вие сте толкова внимателен към мен, ще бъда честна към Вас. Ще Ви кажа болката си. Това мое пусто име….Вижте само колко е, как да кажа, некрасиво, абе, направо простее, нали? Ето, едно голямо „И“, а под него това мъжко и никакво – „ванка“, „Ванка-танка“,така често ми викаха момчетата в училище в голямото междучасие, когато налитаха като оси въху черната ми ученическа престилка…Тогава хем ми бе приятно, господине, та толкова момичета имаше в класа, а винаги момчетата се нахвърляха върху мен, скупчваха се, сякаш бях магнит… Да, приятно ми беше, защо да крия, аз не съм лицемерка, пък и толкова отдавна бе това, но онова „Ванка-танка“ не можах да забравя. И до ден днешен не мога да простя на мама,че така ме е кръстила – И-ванка…
И подръпва моята нова позната басмяната си рокля, изглажда бръчките по нея…
И изведнъж сякаш целият този следобед, тази избеляла атмосфера наоколо, се разлюлява…
– Прощавайте, господине. Понеже от години никой тук не се е обръщал към мен с „моля”, че и с „ако обичате”, бихте ли ми казали къде живее Ваша милост?
Сега пък аз се оказах изненадан от мекотата на изказа на продавачката – гледай го ти това женче…“Бихте ли казали“, че и придружено с „Ваша милост“…
– В Париж – отговарям.
– В Париж ли… – жената вече ме гледа с широко отворени очи. – Ама верно ли?
После гласът й простенва – о, Париж!
И заблестяват очите на внезапно разхубавилата се жена, там, сред тясната будка, отрупана с камари от банички, гевреци, евтини цигари…
И ме подканя женчето, то къде да ме покани, пространството на „местоработата” й е метър на метър, за нея самата няма достатъчно въздух, но все пак… И стоим на самия праг, посбутваме се…
Отдавна не ми е било толкова хубаво – в едната ръка баничка, почти спечена, но баничката на моето детство, в другата шишенце боза, е, притоплена, но все пак боза… И всичко това гарнирано с оня изгарящ допир, неволен, мимолетен, но хубав, просто така, от вятъра… Да, морският бриз…
И започва жената да ми разказва – как била отлична ученичка, как всичко що срещнела по вестници, списания за този тайнствен град на оная река Сена, тя изрязвала и залепяла върху страниците на лексикона си. Мечтата й била да отиде, да зърне дори и за миг Париж…
– Но нали знаете, господине, беднотия, нашите ме ожениха съвсем малка, в десети клас още, после дойдоха децата, нали и това го знаете, господине, после… И той животът…
– Зная, да, зная – кимам…
И ми е хубаво, хубаво…
В този миг край нас минават група мъже – разгърдени, с аромат на… чесън и пот… Пфу…
– Ванче, как си ма, душо? – пита „в движение” единият от групата, Нисък, плешив, с проядени, почти прогнили зъби…
Ванчето, тоест „моята” продавачка, не му обръща внимание. Тя отдавна е там, в Париж…
Кръглият е стреснат, липсата на внимание го обижда изглежда.
– Що не ми отговаряш, душке? Значи Митко снощи не се е отчел, а?
И се ухилва нашенецът, мръсничко се ухилва, оголва проядени, пожълтели зъби…
– Ха-ха-ха…
Останалите и те се заливат в смях…
Изведнъж оня се обръща към мен:
– Ами ти бе, наборе? Еб… ш ли, а, еб…ш ли още?
– Моля – зашеметен съм аз, поемам дъх…
А оня продължава, смеейки се:
– Щото аз е…а още, да знайш. И то яко е…а, като трактор, ха-ха-ха… На каквато скорост искаш…
И групата мъже ни подминава.
И грубият мъжки смях се смесва с прахоляка…
Поглеждам продавачката.
И изтръпвам.
Не е останала и следа от красотата по лицето й.
Едно изведнъж повехнало цвете, потъпкано в прахта, в иначе златистата прах на този унил бургаски следобед…
– Виждате ли, господине, сред какви хора съм принудена да живея вече 25 години. Сред тези шофьори-простаци. И то за стотина-двеста лева на месец… Вие сега си тръгвате…А аз оставам… Сред тия…
Краката ми сами се отлепват от разронения тротоар.
Обръщам се за последно – едни големи, ама толкова големи очи – примирени, потъмнели, ме изпращат. Жената пак се е смалила, пак тялото й се е превило о две…
И, да, постоянната багра на всеки бг-пейзаж – кучетата, бездомните космати туловища…
Да, обикновена случка, ще кажете. Че какво толкова, нещо толкова обичайно и нормално…
Да, там, на бургаската автогара „Запад” всъщност нямаше, а и не бе станало, нищо ново и необичайно. И ще имате право така да кажете…
Просто една мимолетна среща, едно изгарящо докосване…
Просто – хапчица живот, да живот. Български, посивял, свит о две, но все пак живот, нали?
Живот ли?
Н този миг усещам, о, как усещам с цялото си тяло и със сърцето си най-вече, че татко ме гледа.
Сепвам се.
Татко е впил очи в мен и прошепва – „ Диме, нали ще дойдеш пак да ме вземеш? Нали няма да ме оставиш тук…”
Връщам татко след поредното му гостуване в Париж, града на Светлината и Свободата, най-хубавия град на света, където тайна номер едно е да бъдеш учтив, да поздравяваш всеки, когото срещнеш с вълшебната думичка ”бонжур”, тоест ”добър ден”, да му кажеш „моля”, „ако обичате”, да държиш вратата на метрото, на асансьора… Хеле пък, ако след теб идва жена…
Унил следобед, унила автогара… Опърпано пространство, напоено с летен прах. И жега, жега…
Няколко олющени, изпочупени пейки и… кучета…
О, неизменната багра от бг-пейзажа – ята от разчорлени, космати кучета – изгладнели зверове, разхождащи се свободно насам-натам…
И да, също неизменните „будки”-павилиончета за закуски, отрупани с традиционните български „деликатеси” – прегорели, мазни банички, студени гевреци, уф, зъба ще си счупиш, както и този наш вечен деликатес-локум в опаковки-кутийки с дизайн-розичка още от онова „славно” време… И боза, нашенска резлива боза…E, притоплена по всяка вероятност, че то къде хладилници в тази теснотия, пък и парички струва този пусти ток, който непрекъснато го увеличават…
Продавачката е жена към 45-те, с уморено, почти безизразно лице. Но като се вгледа човек внимателно, може да открие белези-остатъци от прежна хубост…
Обичам банички. В Париж нашенски банички няма. Да, единственият възможен „деликатес” на моята бедна странджанска младост… Ех, бедна, но все пак младост.
В едната ръка баничка, в другата – боза, че какво повече можеш да искаш в тоя свят, нали? Радост за небцето – отхапваш от прегорялото тесто, после посръбваш от шишето с бозичка… Ех, живот, здравей, здравей!
О, как обичам банички, така-а-а, с прегоряла корица, златиста по краищата…
И си поръчвам.
– Моля, една баничка, ако обичате.
Жената ме поглежда …
Очите й са стреснати. И мигом се оживява погледът й – да, жената наистина е била красавица… Изведнъж се изправя снагата й, гърдите й хукват напред, изпъват бялата блузка, ха, ще изхвръкнат… И това унило до преди миг лице, как само взе да се подмладява, как взе да се изопва…
Да, една нищо и никаква думичка, която под път и над път се употребява в Париж, но тук извършва чудо – ”моля”, че и придружена с „ако обичате”… Да,”програмата” по учтивост е пълна…
И тя, продавачката на бургаската автогара „Запад”, ми избира на-тлъстата, тоест най-хубавата, според нея, разбира се, баничка…
– Заповядайте…
После въздухът се разллюлява от гласа й. Господи, откъде този глас, нима това бе същата жена?
– Иванка…Приятно ми е, Иванка…
И жената ме поглежда, хубаво ме поглежда…
– Но за Вас може и Ваня, Ванче…- и младата жена изведнъж се разприказва – Понеже Вие сте толкова внимателен към мен, ще бъда честна към Вас. Ще Ви кажа болката си. Това мое пусто име….Вижте само колко е, как да кажа, некрасиво, абе, направо простее, нали? Ето, едно голямо „И“, а под него това мъжко и никакво – „ванка“, „Ванка-танка“,така често ми викаха момчетата в училище в голямото междучасие, когато налитаха като оси въху черната ми ученическа престилка…Тогава хем ми бе приятно, господине, та толкова момичета имаше в класа, а винаги момчетата се нахвърляха върху мен, скупчваха се, сякаш бях магнит… Да, приятно ми беше, защо да крия, аз не съм лицемерка, пък и толкова отдавна бе това, но онова „Ванка-танка“ не можах да забравя. И до ден днешен не мога да простя на мама,че така ме е кръстила – И-ванка…
И подръпва моята нова позната басмяната си рокля, изглажда бръчките по нея…
И изведнъж сякаш целият този следобед, тази избеляла атмосфера наоколо, се разлюлява…
– Прощавайте, господине. Понеже от години никой тук не се е обръщал към мен с „моля”, че и с „ако обичате”, бихте ли ми казали къде живее Ваша милост?
Сега пък аз се оказах изненадан от мекотата на изказа на продавачката – гледай го ти това женче…“Бихте ли казали“, че и придружено с „Ваша милост“…
– В Париж – отговарям.
– В Париж ли… – жената вече ме гледа с широко отворени очи. – Ама верно ли?
После гласът й простенва – о, Париж!
И заблестяват очите на внезапно разхубавилата се жена, там, сред тясната будка, отрупана с камари от банички, гевреци, евтини цигари…
И ме подканя женчето, то къде да ме покани, пространството на „местоработата” й е метър на метър, за нея самата няма достатъчно въздух, но все пак… И стоим на самия праг, посбутваме се…
Отдавна не ми е било толкова хубаво – в едната ръка баничка, почти спечена, но баничката на моето детство, в другата шишенце боза, е, притоплена, но все пак боза… И всичко това гарнирано с оня изгарящ допир, неволен, мимолетен, но хубав, просто така, от вятъра… Да, морският бриз…
И започва жената да ми разказва – как била отлична ученичка, как всичко що срещнела по вестници, списания за този тайнствен град на оная река Сена, тя изрязвала и залепяла върху страниците на лексикона си. Мечтата й била да отиде, да зърне дори и за миг Париж…
– Но нали знаете, господине, беднотия, нашите ме ожениха съвсем малка, в десети клас още, после дойдоха децата, нали и това го знаете, господине, после… И той животът…
– Зная, да, зная – кимам…
И ми е хубаво, хубаво…
В този миг край нас минават група мъже – разгърдени, с аромат на… чесън и пот… Пфу…
– Ванче, как си ма, душо? – пита „в движение” единият от групата, Нисък, плешив, с проядени, почти прогнили зъби…
Ванчето, тоест „моята” продавачка, не му обръща внимание. Тя отдавна е там, в Париж…
Кръглият е стреснат, липсата на внимание го обижда изглежда.
– Що не ми отговаряш, душке? Значи Митко снощи не се е отчел, а?
И се ухилва нашенецът, мръсничко се ухилва, оголва проядени, пожълтели зъби…
– Ха-ха-ха…
Останалите и те се заливат в смях…
Изведнъж оня се обръща към мен:
– Ами ти бе, наборе? Еб… ш ли, а, еб…ш ли още?
– Моля – зашеметен съм аз, поемам дъх…
А оня продължава, смеейки се:
– Щото аз е…а още, да знайш. И то яко е…а, като трактор, ха-ха-ха… На каквато скорост искаш…
И групата мъже ни подминава.
И грубият мъжки смях се смесва с прахоляка…
Поглеждам продавачката.
И изтръпвам.
Не е останала и следа от красотата по лицето й.
Едно изведнъж повехнало цвете, потъпкано в прахта, в иначе златистата прах на този унил бургаски следобед…
– Виждате ли, господине, сред какви хора съм принудена да живея вече 25 години. Сред тези шофьори-простаци. И то за стотина-двеста лева на месец… Вие сега си тръгвате…А аз оставам… Сред тия…
Краката ми сами се отлепват от разронения тротоар.
Обръщам се за последно – едни големи, ама толкова големи очи – примирени, потъмнели, ме изпращат. Жената пак се е смалила, пак тялото й се е превило о две…
И, да, постоянната багра на всеки бг-пейзаж – кучетата, бездомните космати туловища…
Да, обикновена случка, ще кажете. Че какво толкова, нещо толкова обичайно и нормално…
Да, там, на бургаската автогара „Запад” всъщност нямаше, а и не бе станало, нищо ново и необичайно. И ще имате право така да кажете…
Просто една мимолетна среща, едно изгарящо докосване…
Просто – хапчица живот, да живот. Български, посивял, свит о две, но все пак живот, нали?
Живот ли?
Н този миг усещам, о, как усещам с цялото си тяло и със сърцето си най-вече, че татко ме гледа.
Сепвам се.
Татко е впил очи в мен и прошепва – „ Диме, нали ще дойдеш пак да ме вземеш? Нали няма да ме оставиш тук…”
Автор: Димо Райков
Източник:
Редактор
Един коментар
Анонимен
Който е живял в чужбина ще ме разбере:
Другарю драскач, от описателното ти повествование, ми се изясниха няколко неща за теб; Слаб драскач, живеещ зад граница и гледащ отвисочината на портфейла си!..Мразиш животинки, бездомни,не са засукана фенска породка, а? ;) същите,които ти и теб подобни, сте позволиили да стигнат и заемат основно място в описанието, на меко казано опростачения ти разказ!..И не на послодно място в плиткото списване на тая бутафория, прозира Огромното ти безебие!…Хай със здраве, Ванюша..