Чета за някакви исторически споразумения между България и Македония. И тъй нататък…Фанфари, фанфари… А то е толкова просто… Европейският съюз… Там, там е заровено кучето, дами и господа, там..
Мило и драго дават, и ще дават, съседите ни за това членство. А ние, вече „давещите“ се в благоденствие, ще помагаме то да залее и македонците, в това число и техните пенсионери, чиято пенсия днес е по-голяма от тази на българите… Но кой да си поразмърда онова, сивото… Между другото – ето какво се случи с мен онзи ден. Имам един познат македонец, който на Монмартр в Париж от много години изрязва профили и така се препитава. Профилче – 15-20 евро…И търговийката върви, и животецът…Щом ме видеше – а, българино…И така надменно все ме поглеждаше… Но в онзи ден ми каза умилкващо – виж какво, ти сигурно имаш големи връзки в България, казаха ми, че си фигура, дай да ме направиш български гражданин, че ми омръзна тук да ме гонят… – Но нали се гордееш, че си македонец – запитах го аз. А оня се ухилва, нали знаете как се ухилват такива… – А, че аз винаги съм бил и ще ск бъда македонец, ние сме велика нация за разлика от вас, обаче по паспорт ще съм българин, европейски гражданин, само за пред французите… Да, дами и господа, исторически споразумения… Едно от тях било отпускането на пари от България за Македония за тамошните хора с увреждания – за подобряване на транспорта им… И аз се сещам за пенсионерите инвалиди наши. И за оная скорошна катастрофа с българските незрящи в оня микробус край село Микре се сещам… И за много други неща се сещам от пейзажа на родината ми, които са тема табу в нея. За КАЧЕСТВОТО НА ЕДИН ЧОВЕШКИ ЖИВОТ се сещам… Колко е удобно човек днес в България да няма памет, очи и сърце за своите си поданици и съграждани, нали? И да се грижи и спасява …света…
Димо Райков
