Добре, че Кирчо се насади на пачи яйца, та се сетихме за нещо далеч
по-важно от скункс-историйката му.
А то е, че тук вече нищо не работи.
Дори Народният инстинкт, което си е направо едно чудо. Това е сигурно предизвестие за края.

Случва се нещо, което сякаш бе немислимо: хора, премятани трийсетина години за всичко, да не запазят поне една минимална подозрителност.
Да са станали толкова наивни, та да позволяват на всеки елементарен тарикат да ги будалка – че дори и да им харесва това.
Мазохисти – в това сме се превърнали. С нулева прозорливост.

Иначе не може да се обясни заплесването на немалко хора по Кирчо.
В социалните мрежи някои дори го сравняват с Костов, Симеон или Бойко, та дори му дават и някакво предимство пред тях.
Представям си тънката усмивка на Костов – ако изобщо си е направил труда да изслуша някои от Кирчовите невнятности; сигурно се е питал, що за идиоти преподават в наши дни в Харвард или там някъде.

Симеон пък не би го препоръчал и за крупие в някое казино – защото е много бъбрив и привидно самоуверен, така крие комплексите си.
Обаче това не пречи някои от днешните му ходатаи да го виждат като стопанин на цялата държава – е, тогава тя със сигурност ще се превърне в нещо по-безмилостно и от казино, в което всички зарове са фалшиви.

Не съм сигурен, какво би направил Бойко – той е най-малко гнуслив, доказа го, когато прибра при себе си Христо Иванов, добре, че държанките бързо му омръзват. Бойко ще е най-внимателен с Кирчо – бъдете сигурни, че вече го е изчислил; като цар на лафовете постните словоподобия на онзи вероятно го разсмиват; най-добре работи с подобни фукливци – видимо или задкулисно.

Впечатляващо е упорството, с което Кирчо предлага на публиката есеистичните си размишления около скандала с гражданството му. Обичайно те са порядъчно елементарни, а нерядко и смущаващо инфантилни. Но това не го притеснява и той екзалтирано продължава да оспорва Конституцията и законите, дори настоява да бъде приет от Конституционния съд.
Спокойно може да изтърси фразата „Конституцията е за живите, а не за мъртвите“, без да си е направил труда да разбере, че тя далеч надхвърля кахърите на семплата му личност.

Той си е един любопитен образ измежду най-фрапантните герои на Прехода. Винаги е лъчезарно усмихнат – и нахалството му също е лъчезарно.
И той като „Ласкателят“ от знаменитите „Апострофи“ на Теофраст с готовност ще обещае, че на един дъх ще отиде и ще се върне от Женския пазар, за да ти купи нещо.

Нашият Кирчо обаче се опитва да приласкава на едро, той си играе с очакванията на милиони хора. Това е опасна и нечестна игра – и вижте, колко много хора се подвеждат по него, за тях прегрешенията му със Закона нямат никакво значение. Няма какво да се залъгваме – това си е направо Бунт срещу нравите и правилата.

Прави впечатление и друго: на подобни играчи/лъжеспасители им е нужно все по-малко време, за да обсебят вниманието на публиката и да я обладаят.
Интригата ще трае все по-кратко, но и срамът също бързо ще отмине – в очакване на следващия ласкател – и това вече трябва да ни плаши.

На Костов му бяха нужни почти десет години, за да бъде видян като „спасител“; Симеон имаше зад гърба си десетилетията на династията си; Бойко се стара цели двайсет години, ако броим и престоя му в гримьорната – като главен секретар на МВР и кмет на столицата.
На техния фон Кирчо изглежда просто като един екзалтант, който все още тича към Женския пазар.

Интересно, какво ще покажат социологическите проучвания за отношението на българите от чужбина към аферата на Кирчо.
Все пак, поне те би трябвало да знаят, че в една нормална европейска страна подобни неща са санкционирани незабавно и без никакви усуквания. Но пък ние сме си устроени наопаки на всяка нормалност, така че и това не е сигурно.
Бягството от България не предвещава незабавна раздяла с тукашния манталитет, мнозина си го обгрижват цял живот, пазят го като фамилното злато.

Общуването на Кирчо с публиката при непрестанните му телевизионни участия също е предостатъчно нахално – той предпочита обтекаемото говорене, поръсено с патетични обещания, което със сигурност вбесява специалистите.
Продавач на захарен памук.
Той е един джобен, миниатюрен Симеон – няма неговата мая, разбира се, но също е майстор на обещанията. И за разлика от екс-царя е сигурен, че никой няма да му търси сметка – все пак, ония времена бяха по-други, не беше толкова лесно да баламосаш простолюдието.
Сега то съвсем изпосталя, можеш без особени усилия всичко да му пробуташ – достатъчно е само да се усмихваш лъчезарно.

Интересно, защо Радев толкова е харесал Кирчо, какво го прави ценен за него. Той е от съвсем друга порода, самонаправен мъж, абсолютен професионалист в своята област – защо се е лепнал за кръга, който наднича зад Кирчо, какво му гарантира той? Радев би трябвало да е наясно, че хората от този кръг често сменят предпочитанията си, единственият им сигурен партньор е собственият им интерес.

Има вероятност Конституционният съд да стъкми някакво витиевато решение – когато това няма да има вече никакво значение – и така да пожали репутацията на президента, а и да омекоти съдебните неприятности на фалшификатора Кирчо.
Радев ще направи няколко коремни превъртания на лоста в някоя авиобаза, за да забрави всичко. А словесните превъртания на Кирчо вече няма да интересуват никого.

И след всичко това, никой няма да забележи, че не „работи“ и доверието, чрез което функционира една държава.
Лековерието вече съвсем лесно взема превес над промисленото доверие. Мнозинството обикновени хора не храни никакво уважение към повечето от институциите; Парламента има срамно ниска, направо нищожна репутация – обаче това не прави впечатление на никого.
Но пък току пръкне някакво необяснимо любопитство, дори доверие, във фамозни образи като Кирчо.

Хората сякаш искат да бъдат баламосвани – дали това не е тяхното несъзнавано докрай отмъщение, за да прогние по-бързо всичко онова, в което са омотани.

Сериозното и смисленото сякаш стават все по-ненужни.
Ако се появи някакъв „месия“ – и той ще бъде сакат идиот, по възможност кьорав и глух, а пък ако е и ням, още по-добре.
Време е и за тази среща. Може да е за хубаво