Конвенцията е нов „кръвен“ данък – на запад мина, защото не са го виждали, но тук…

Мнозина либерали са учудени защо търпеливото българско говедо изведнъж се опълчи на пръв поглед перфидно невинен документ като ИК.

Нацията обаче прояви чуден рефлекс – атавистично погребан под няколко епохи. Това е рефлекса към кръвния данък – законното отнемане на деца от техните родители.

Мъжете, които не могат да виждат децата си заради съдебни решения най-добре знаят какво е това законът да ти отнеме детето при обективни, субективни или при временни обстоятелства.

Това, което може да уплаши един мъж не е много – но новите права на жената и майката го дефинират – в повече от 90% детето се дава на майката. Така започна модерният феминизъм у нас.

Зад съдебните решения има две неща – много бащинска мъка и много провалени детски съдби.

След ИК заради културния марксизъм взимането на детето вече няма да е приоритет на майката и съда. След конвенцията това ще правят специални органи, съседи, разни НПО и други първични партийни организации. Имаме ясен паралел с турското робство – където взимането на момчета от българските семейства е напълно законно.

Малките пукнатини между родители и деца също ще се превърнат в пропаст – дете може лесно да бъде подведено да се бунтува срещу родителите си.
Отговорността на резултата ще се размие между институциите – ще има давност, служебни тайни и ще погребе съдбите на няколко поколения.
Отнемането на деца защото искат да са вегани, гей или анимационни герой вече се случва в някои страни. Мъката е огромна и непоказвана от медиите.
Просто държавата на културния марксизъм бръква там , където и Хитлер не мислеше, че може да се бръкне. В различията между роднини и поколения.
Българите помнят няколко ужасяващи интернационални отнемания на деца, добили публичност. Едното беше преди десет години в Асеновград.
Бащата беше българин, майката полякиня и никой не си представяше че решението на съда ще се приложи по този начин. С крясъци, плач и жестока емоция децата бяха извлечени от жилището на Тодор от Асеновград и пратени в Полша. След месец ги показаха спокойни и весели. Така работи системата. От кратката схватка българите запомниха само едно – интернационалните закони работат като законите на султана.
Другото са многобройните отнемания на деца на българи в Европа. Лично аз съм снимал напълно адекватен мъж, българин във Франция, комуто отнеха трите деца по сигнал на съседка.
Сигналът не беше добре дефиниран – положително е имало проблеми в това семейство с нефункционираща майка, но лекотата, с която на баща се взимат три деца, правото му да ги чува едно по едно по телефона в събота само за един час – това беше жестоко, отвратително жестоко.
В тези случаи не говорим за отнемане заради насилие, бедност и битови проблеми – а заради “сигнали”.
Това е анти-утопията, друга не ни трябва. И тя се състои в това, че държавата поема родителски приоритети и претенции, родителската власт и грешки. Това е кошмар, ненаписан от антиутопистите.
Как може да завърши това? Ще завърши в Ада на отнемането на деца от бедни семейства и даването им на семейства инкубатори, платени от държавата.
Това вече се случва, не без участието на медиите – по техни сигнали, неясно колко прецизни.
Причини за отнемането?
Бедност, лошо отношение, сексуална неориентираност при децата, просто доноси или чиновническа корупция. Неща субективни и променими.
В същото време много българки оставиха дечицата си в арабските страни след развод и раздяла – там няма либерални идеи и бащите са собственици на децата си.
Загубата на дете се преживява и се е преживявала по много начини в душицата на тоя народ.
Затова и се даде отпор. Защото няма съд и наказателен орган за и над родителската любов.
Битката не е свършила. Всички, които се хранят от парите на НПО тепърва ще дават своя отговор, медиен натиск и зловеща упоритост.
Но рефлексът в сърчицето на българите проработи. Зад ИК и привидната борба с насилието срещу жени има много други неща, които водят живота ни друга посока.
Обратна на познатата.
Много обратна.
Непоносимо обратна.

Мартин Карбовски, Лентата

П.П. Антиутопията „властта посяга на деца“, всъщност я има частично засегната в литературата. В една от книгите от серията „Фондацията“ на А.Азимов подобен подход е описан като крайна мярка, когато следва да се спаси Империята. Т.е. единствено при огромен риск за държавата и опасност от дезинтеграция на обществото, единствено тогава прилагат репресивната мярка да се отвличат децата на населението, за да се ползват като заложници в полза на властта. Азимов загатва, но не казва „убиват ги“, но в зависимост кой какво въображение има, може да си мисли различно. Но това го има в литературата – то е мярка при абсюлютно крайни обстоятелства за съществуването на цивилизацията.

Кристиян Коев

Редактор