Мама…
Така ни посрещаше…
Държала е кърпата и сапуна на почти целия писателски свят, дошъл по една или друга причина в моето забравено и от Бога градче. Обикновено аз водех колегите да видят Странджа.
Мама и татко отделяха от немотията си, но винаги голямата разтегателна маса в горния салон на къщата ни бе пълна – ракия, вино, домати, краставички, мезенце…За госта има всичко. А после… Е, после…
Колко колеги писатели са целували майчината ръка..
Колко песни мама, татко, лелите ми Бърза и Тинка им изпяха…
Спомням си как целият Кабинет на младия писател веднъж се бе събрал у дома.
Барабар със снахата на бай Тошо – Маруся Мирчевска. Цяло Малко Търново години след това говорело – браво на Димчо, направи градчето ни известно. Та малко ли е това – жената на Владко, сина на вожда, у баба Яна и дядо Петко…
Да, такива бяха времената тогава…
Нямаше в онези писателски вечери по-щастливи от мама и татко.
Татко знаеше по име почти всички писатели.
Та в нощта на гостуването на Кабинета на младия писател автобусът си тръгна чак в полунощ.
И гледаме мама идва, застана пред тръгващия автобус, носи в ръцете си две …обувки.
Някой ги бил забравил.
Та как няма да ги забравиш – то така и огромната дамаджана с татковото вино елексир все още не бе привършила…
Обувките бяха на поета Валери Станков.
Той се завтече, прегърна мама и каза:
– Лельо Янке, толкова ми беше хубаво у вас, та си оставих нарочно обувките. Да се върна, още веднъж да те целуна, майко!
Мама се разплака.
Още ги помня – радостни, майчини сълзи…
Притисна Валери и го погали по дясната буза – изтръпнах! Защото знаех, че този неин жест тя го използваше само при най-близки хора…
Мама отлетя преди осем години.
Отведнъж – просто сърцето й се пукнало.
Валери продължава да пише прекрасните си стихове…
Аз се боря с моите демони по света и все се намира някой, който да ми забрани да пиша, а и да …дишам…Може би заради оня мой „грях“, че съм „докарал“ в Малко Търново снахата на тогавашния шеф на държавата…Шегувам се, разбира се.
Между другото мама, която толкова обичаше писателите, как само тя гледаше Ефрем Каранфилов, понеже за нея те бяха нещо като свръхчовеци, често в началото на моите творчески опити ми казваше – откажи се, майка, тези хора са от друг свят, учени хора, а ние сме планинци, ние не сме родени да сме като тях…
В такива мигове се ядосвах, отвръщах остро на моята майчица и пренебрегвах разплаканите й очи.
А всъщност сега, след 15 издадени книги, след цял живот в литературата, аз разбирам какво е искала тогава тя да ми каже. От какво е искала да ме предпази. Да, от човешката завист и злоба. Която е най-силна към тези, които.“ не си знаят гьола“, които дават живота си, за да променят, да изменят статуквото и стереотипа. Тези неща трудно се прощават в моята родина.
Колко е била права мама?
Да, малко се поотплеснах…
А обувките на Валери?
Къде ли са те сега?
Ех, ония обувки на нашата младост. Когато бяхме целите пропукани от желанието да бъдем добри.Когато се четяхме, когато се търсехме, недокоснати от завистта и омразата.
И мислехме, че винаги ще бъдем подвластни на надеждата.
Да, надеждата…
Която ни откраднаха…
Мама и обувките на Валери…
Да, негово величество Животът.
Нашият, да, българският ни живот…
Не знам защо, но този топъл и тъжен същевременно спомен изплува у мен тъкмо сега, когато мало и голямо в България се вълнува от една …конвенция.
Всъщност аз зная защо се сетих за този епизод с мама.
Защото зная, о, как само вече зная, какви значи да изгубиш тази, която те е родила.
Казват – човек, който не е изгубил майка си, не знае що значи болка…
И са прави.
Защото тук конвенции не са нужни.
Защото когато сърцето обича и плаче, какво значи тук някаква конвенция…
Защото, да, вижте сами – каква огромна разлика има между това джавкане, напоено с дива омраза и оня жест с обувките на Валери.
А през този зимен месец колко и каква омраза се всели в душите ни?
Кому е нужна тя?
Само за миг наивно си представете колко би станал по-светъл светът ни, ако тази човешка, българска тъмнина се бе трансформирала в …любов?
Цял живот съм анализирал в творбите си, цял живот съм се питал – защо моят народ днес толкова обича да мрази?
При това роден от такива мадони като майките ни…
Ето, да, това никога май не ще разбера…
Омразата срещу любовта към другия.
Онова светло и идващо от сърцето усещане, чиято сладост бе привилегия на нашите майки, чийто живот светулка ни огряваше, а и тепърва ще ни огрява. За да просветлява поне понякога мъчния ни откъм доброта спрямо другия до нас човек живот…
Колко ясно го казва мама – топлота, сълза, погалване и към другия.
Тогава конвенции не са нужни, нали?
Димо Райков
Редактор
