Преди дни една актриса пропищя, че преди 5 г. била жертва на насилие, но не посмяла да направи нищо.
И разбира се отвсякъде разните НПО-та и приближени медии до платените борци срещу насилието над жени започнаха да клеймят, да се възмущават и да разсъждават на темата ама защо жертвите си траят. Очаквам в следващите дни да повдигнат и темата за Истанбулската конвенция, която малко позаглъхна около купищата вътрешни и външни проблеми и кризи, които ни налетяха.
Не искам да изляза защитник на насилието над жени (пък и над мъже разбира се), но за пореден път виждам абсолютно едностранчиво отразяване на новината и лансиране на едностранчиви тези.
По принцип човешките взаимоотношения са сложно нещо. Особено пък когато е налице любовен триъгълник, четриъгълник или друг ъгълник. А и не само, Насилието има много измерения, вкл. че не се свежда само до агресия спрямо телесната неприкосновеност. Психическият и психологическият тормоз изобщо не са за пренебрегване. И тук идва въпросът за предизвиканата агресия. Къде е границата? Защото е ясно, че не може някой да бъде подлаган на психически тормоз и емоционално изнудване и той да не предприеме нищо, за да се защити. Обаче за това няма никакви законови механизми. Но по тази тема не се говори. Акцентът е върху този, който е жертва само защото се е оплакал или защото формално минава за по-слабата страна. Такъв едностранчив поглед обаче дали ще разреши проблемите?
Даниел Божилов
Редактор
