325 лева за жертвите от Хитрино… Чийто живот изгоря при поредния взрив и огън в България.
Потрес – жени, деца, мъже са изгорели живи, къщици и покъщина са се стопили в пламъците на поредния сполетял ни нашенски взрив-безхаберие, а на тях, жертвите, вечните жертви на майка България, им дават като подаяние 325 лева.
150 евро, паричките само за един ден на „съекипниците“ ни от ЕС, паричките, които мамините синчета на тарикатите на България отдавна вече не признават и за джобни на ден
И милите, отрудени и смачкани от този „велик“ български живот-вечно оцеляване хорица се нареждат на опашка,на оная вечна опашка на вечната българска мизерия, и чакат своите си 325 левчета, пристъпват смутено с най-обичните си обувки – цървулките, подписват се с треперещи пръсти и внимават, о, как внимават добре да се подпишат, там, точно в квадратчето, да, както и при изборите, при тези вечни нашенски избори без право на избор…После пак с треперещи пръсти, вече малко встрани, преброяват хартийките, да не би нещо касиерът отсреща да се е объркал, да им даде някое левче отгоре, защото държавна пара е това, Бойкова, тя трябва да е точна, да не вземе да се ощети държавата, че тя, милата държава, е много бедничка и опоскана. И трябва всяка стотинка да се пастри…И трябва да сме благодарни, на него, спасителя, поредния Бойко, който раздава на народа трохите от спечеленото, от мъката на същия този народ…
А никой не се сеща поне телехоните на държавните чиновници по министерства и агенции,кметства и тъй нататък да спре за мъничко,знаете ли кам какви пари народни се трошат, нямате си представа…И колко още – то екскурзии в чужбина под формата на посещения уж за обмяна на опит, то семинари, то какво ли не…
Но всеки си трае, всеки гледа да се закачи на хранилката…Както наскоро ми каза един познат, дошъл на държавна издръжка да се поразходи в Париж, то няма човек от властта и нейния антураж, който да не е дошъл в този иначе чуден град, и то непременно на държавна издръжка – е, че аз ли съм най-простият, че защо и аз нещо да не закача…
И всичко това на гърба на този народец.
Да, сега страдаме…
А после – после пак същото – горе главата!
Защото идват избори, поредните избори.
От избор на избор, от взрив на …взрив…От траур на траур…
В тази наша държава втора употреба, събрала целия скрап на Европа, нищо старо не е забравено, нищо ново не е научено, където всичко е „дежа вю“, тоест „вече видяно“…
Ония вече забравени дечица в дискотека „Индиго“, ония войничета на околовръстното, оня влак край Кардам, онова нещастие в село Бисер, Горни Лом, ония миньори от Ораново, оня, онова…
Няма друг народ в света с по-къса памет от нашия, няма. Няма и по-голям „философ“ от него, все друг му е виновен, все конспирации са му в главата, а то си е просто некадърност, безхаберие, опростачване…
Тотална некадърност наша , тотално безхаберие наше – а, на мен това няма да ми се случи, тотално опростачване наше…
Ето, сега чак селяните в Хитрино споделят – ама, то никога и никой влак не е спазвал разрешената за движение скорост в центъра…
Да, никой и никога не си е вършел както трябва работата. И никой не е реагирал! Докато цистерните избухнат! Защото те няма начин все някога да не избухнат! И избухват…
И ние сме все изненадани.
И все след няколко дни забравяме случилото се. До следващия взрив…
И пак всичко започва отново…
Това е, дами и господа. Това е.
Да, „Това тук е България“…
А знаете ли какви парички под формата на премии и допълнителни заплати ще вземат само след дни „слугите“ от министерства, агенции, кметства, депутати и тъй нататък, и тъй нататък, тоест тарикатите-рожби на този покорен и шашардисан народ…
Знаете ли колко пращящи от изобилие и хорска народна мъка трапези още отсега се разстилат… И на които ще седнат пак тези, които вчера и днес лягат и стават по телевизии и де що медии-слугинаж има у нас все с тези на уста 325 лева – и все те ги дават, все от техния джоб идвали тези трохи…
А някои от тези, „даващите вечно“ не от своя джоб, а от собствените парици на тези, на които уж дават, се и снимат, селфита си правят на фона на цистерни-убийци и опустошеното Хитрино…
И народецът, притихнал, ги гледа вярно и да казвам ли като кое иначе добро домашно животно право в очите…
Ето това е КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ, за която аз пиша от толкова вече години.
Тази контролирана мизерия е не само материална, но и духовна, вътре в душата и сърцето българско. Тя, контролираната българска мизерия, контролира и нашата съвест, и нашия порив към свобода и достойнство. И тя непрекъснато се възпроизвежда единствено в България – и от тарикатите, но, а това е най-страшното, и от …самите нас,бедняците…Няма други такива хора, които така да са свикнали с бедността и нищо да е правят за нейното преодоляване…
България – страната на бедняците на Европа, така ни помнят, знаят и ще ни знаят на Запад…
Като кажеш в чужбина, че си българин, поглеждат те, да, тъжно те поглеждат, все едно си извънземен, промърморват – а, от ония ли, бедняците на Европа…И се извръщат, и бързат да се отдалечат от теб.
Защото бедността не е порок, но никой не обича бедняка. Особено в 21 век, особено като член на Европейския съюз, най-богатия съюз в света, мечта почти за целия свят, където се стичат милиони бежанци…
Да, никой не обича такъв бедняк.
Освен, разбира се, Господ…
Димо Райков
Редактор
