Алексей Петров падна жертва на различните кланове в правителството и некоалицията.
Някой поиска да подостри крилете на семейство Петкови.
Ще стигна и по-далеч. Някой отвътре поиска да се самосвали, тоест да свали кабинета, тъй като вече няма нужда от него.
А Алексей би попречил на подобна подлост, след като вече е било постигнато уж принципно споразумение.
Той бе мъжкар, от една отиваща си порода. Вярваше в каузи, понякога до фанатизъм. И безрезервно обичаше отечеството си. Романтично се надяваше, че един ден „държавата“ ще стъпи на крака и ще действа по закон.
Последният, който изпитваше респект от институциите, защото са…институции.
„Колега, все пак човекът е президент, дай малко по-леко…“
Живееше на границата – между светлината и тъмнината.
Хич не ме интересува кой какви небивалици сипе по негов адрес.
Бяхме приятели от повече от 15 години, преживяхме какво ли не, но това вече няма значение.
Мисълта ми е друга.
Отвратително е, че сега всички се мъчат да се разграничат.
ПП позорно се правят, че не са го познавали, вместо да изкажат поне съболезнования на семейството.
Не съм чул и реакции от ГЕРБ, ДПС…другите участници в сглобката.
Все пак довчера стояхте на една маса, водехте преговори, не ли?!
Така беше и като го арестуваха през 2010 г. Тогава в „Труд“ съм написал същото – как се разбягаха мишоците…
Мишоците са пак тия, като ония, да си знаете.
Гадна история, най-добре да помълчим, Бог да го прости, и нам да прости – че съвсем озверяхме, а предателството е втората ни природа…
Недялко Недялков
Редактор
