Бисерът на Петия фестивал „Фотофабрика“, организиран от Еми Барух, е изложбата на Надар (Гаспар-Феликс Турнашон), която бе открита на 21 юни 2018 г. в Националната художествена галерия.

Този празник на фотографията бе осъществен съвместно от Френския институт в България и Националната галерия, благодарение на престижния музей „Jeu de Paume“ в Париж, в сътрудничество с Медиатеката за архитектура и културно наследство и Министерството на културата на Франция.

Някак напук на вихрещия се в началото на 19-ти век Реализъм във френския културен елит изгрява звездата на Надар – портретиста на души. Творецът, първи успял да сътвори портрет чрез детайла в „Очите на Берлиоз”. Началото и пикът на неговата кариера минават под знака на просперитета на Франция – към този момент тя е най-богатата европейска държава, а Париж е определящ търговски и културен център. Именно в средата на 19-ти век се създава „еталонът” на човека от големия град – денди, равнодушно–надменен във всяка ситуация и фланьор, който по цял ден убива времето по новите булеварди или седи по кафенета. В Париж възниква цяла индустрия на удоволствието. Там, по примера на императорския двор, в големите салони се събират елегантни аристократи и буржоа, появява се модата на кафе–концертите, където се изпълняват опери, водевили, комедии, романси. Появяват се интелектуалните кръгове.

Търговският нюх на Надар усеща безпогрешно снобския интерес към новото и модерно изкуство и, разчитайки на таланта си, успява да го превърне в доходно занимание. Фотографията се оказва силен конкурент на живописта. Той успява да доведе качеството на фотопортрета до статуса на признато изкуство. Приятелите му художници го наричали „Тициан на фотографията”.

Феликс Надар е псевдоним на Гаспар-Феликс Турнашон, роден на 6 април 1820 г. в Париж. Френски общественик, фотограф, художник-карикатурист, журналист, писател, въздухоплавател, той успява да съчетае всичките си умения в една хармонична и ползотворна комбинация. През 1848 г., загърбил медицинското си следване, той започва да работи като карикатурист за френския вестник „Le charivari” (в превод „Врява”), а година по-късно създава „Ревю Комик” и хумористичното списание „Petit journal pour rire” („Малък вестник за смях”). Надар създава първите си фотографии през 1853 г., а през 1858 г. става и първият човек, успял да направи въздушни снимки. Чрез тях той показва на света как изглежда Париж, погледнат от небето. Той е пионер в използването на изкуствено осветление във фотографията и го прилага, докато работи върху серията си за парижките катакомби.

Автопортрет на Надар в парижките катакомби /https://www.pinterest.com/

До 1853 г., въпреки че все още считал себе си за карикатурист, Надар постепенно се превръща в експерт фотограф и открива портретно студио. Това студио той поема от брат си Адриен, оказал се посредствен фотограф и лош търговец. Непосредственият му успех произтича отчасти от чувството му за демонстрация. Той има на разположение цялата сграда, в която се намира боядисаното в червено студио, а името му е неговият подпис с гигантски букви, окачен на 15 метра от земята. Сградата бързо се превръща в местна забележителност и предпочитано място за срещи на парижката интелигенция.

Ателието на Надар на бул. „Де Капюсин“ №35 (несъществуваща днес сграда), 1860 /https://www.pinterest.com/

През 1854г. Надар публикува „Пантеонът на Надар“ – огромен литографски труд, съставен от 240 карикатури, първия от планираните четири колекции. Работейки върху втория „Пантеон на Надар“, той, също като Дейвид Октавиус Хил по негово време, достига до идеята първо да направи снимка на своите клиенти, а след това да се направи карикатура. Но при солидните обеми на „Галерия на съвременниците“ се появяват не карикатури, а отлични фотографски портрети на писатели и други известни личности, между които Ференц Лист, Ричард Вагнер, Шарл Бодлер, Хектор Берлиоз, Жак Офенбах, Ги дьо Мопасан, Едуар Мане, Сара Бернар и много други. Най-известният сред тях е портретът на Оноре дьо Балзак, който е споменат почетно в мемоарите на Надар „Когато бях фотограф” [http://romainelubrique.org/IMG/pdf/nadar_quand-j-etais-photographe.pdf]. Самият той пише: „Фотографията е прекрасно откритие … Теорията може да се научи за час, основните техники за ден … Но това, което не може да се научи, а се чувства, е светлината. Начинът, по който светлината пада върху лицето, сте длъжен да определите сам. За да получите сходство, различно от баналния портрет, трябва да влезете в съюз с позиращия, да чувствате неговите мисли и да усетите неговия характер“[Феликс Турнашон Надар, „Когато бях фотограф“, 1910 г., мемоари].

Стилът на неговите портрети е прост и строг. Обикновено снима хората стоящи, като използва само горната светлина и едноцветния фон. Фокусът е върху лицето, жестовете, позата, опитвайки се да определи конкретните характеристики на модела. Но, може би за разлика от другите портретисти на времето, Надар запечатва не само личността на знаменитостите, но и тяхната душевност.

Надар, портрет на Балзак

Голямото новаторство в портретите на Надар са изчистените фонове, които карат зрителя леко и свободно да се съсредоточи върху заснетата личност. Тази заснета личност е неделима част от неговото интелектуално-бохемско обкръжение. В неговото ателие тя ще бъде позиционирана в полупрофил на три четвърти от гледната точка, по възможност със скрити ръце (за да изпъкне лицето) и ще бъде насърчена да намери своята собствена удобна и естествена поза. „За да добиете по-скоро интимна прилика, отколкото банален портрет, просто като резултат, трябва да се включите веднага в общуването (на модела – бел. на авт.) с детегледачката му, да размерѝте мислите му и самият му характер“, каза Надар за своята работа.

Ектор Берлиоз (1857) и Ференц Лист (1886) занети от Надар

Интимността между него и неговите модели се намира вътре в самите портрети, като например този на Жорж Санд.

Портрет на Жорж Санд, 1864

По това време Санд е една от най-скандалните личности в Париж. Тя шокира обществото с носенето на панталони, пушенето на пури и най-вече с това, че е голяма любителка на мъжката компания. В портрета, който Надар й прави, на преден план е изведена силната й воля, някак като контрапункт на слуховете за нея, но най-вече се усеща топлината на чувствата, които той питае към нея.

Портрети на Сара Бернар, 1864

В портретите, които Надар прави на Сара Бернар няма и помен от обществено приетия образ на тогавашната актриса – леко глуповата и с доста освободено държание жена. Чрез тези портрети той изказва огромната си възхита от таланта и физическата красота на Сара. Тези чувства към актрисата той показва, снимайки я ту като сияещ бял ангел, ту като изкушаващ красив дявол.
Никой портретист до този момент не е представял духа и интелекта на своите модели чрез тяхната физика. Един добър пример е портретът на Пиер-Клемент-Южен Пелетан /Пиер Клемент Юджийн Пелетан (29 октомври 1813 – 13 декември 1884 г.) е френски писател, журналист и политик./ – пронизващите очи, развълнуваната коса и умислената поза подсказват за огнената и страстна проза на Пиер Клемент Юджийн Пелетан (29 октомври 1813 – 13 декември 1884 г.) е френски писател, журналист и политик.

Надар, Пиер-Клемент-Южен Пелетан

Години преди да заснеме тази фотография Надар пише за този борбен човек и за неговото излъчване: „Френски критик номер едно …, който в същото време е поет, стил и човек със сърце. … Прочетох критични статии от М. Пелтан …, които ме впечатлиха колкото един пасаж от „Пясък“ /Неизвестно за мен произведение, чийто автор не е упоменат/ и ме заинтересуваха толкова, колкото и роман на Балзак.“

Надар, Виктор Юго – приживе и на смъртното легло

През 1863 г. Надар издига огромен балон, наречен „Le Géant” (Гигантът), като по този начин дава идея на писателя Жул Верн за романа „Пет седмици в балон”. Проектът обаче е неуспешен и го убеждава, че бъдещето принадлежи на по-тежки от въздуха машини. Въпреки провала си, фотографът–експериментатор не се отказва и създава „Дружество за насърчаване на въздушното движение“, на което самият той е президент, а Жул Верн – главен секретар. Надар вдъхновява и един от романите на Верн – „От Земята до Луната”, а името му се явява анаграма на името на главния герой Майкъл Ардан.

Карикатура на снимащия от балон Надар; Надар със съпругата си в коша на балона (ателиерна фотография)

Балонът на Надар; Париж от въздуха (фотография на Надар)

Портрет на приятеля на Надар – Жул Верн

Усетът му чрез демонстрация да печели слава личи и от факта, че той е можел да се похвали с една от най-големите колекции от автографи по онова време в Париж.
В една своя статия „Paris review“ пише: „Албумът е „Livre d’or“ („Златната книга“), една от няколкото книги за гости или автографски албуми, които са присъствали в последователни студия. Ако дойдеш за портрет (или карикатура, в ранните дни на улица „Сен Лазар“) и, ако си художник или знаменитост или за предпочитане и двете, Надар щеше да те накара да се подпишеш и да оставиш спомен: нещо странно, остроумна забележка, скица, стихотворение, няколко музикални бара. Повечето се подчиняваха. Мнозина само се подписват и оставят само кратка забележка, ако има такава; други прекарат часове върху рисунка или акварел, оставяйки страници с впечатляващо качество. Феликс се гордее с колекцията си от автографи, всеки от които е символ на приятелство или връзка с виден човек. Скици на Феликс са оставени от Александър Ламлин /немско-френски неокласически художник/, Жан Гигу /френски художник, запомнен с това, че е бил любовник на вдовицата на Балзак – Ева Ханска/, принц Алексис Солтиков /руски аристократ и пътешественик/, Алкиде Джоузеф Лоренц /известен по това време парижки бохем/ и Шарл Амеде дьо Ное /френски аристократ и художник/ (по-известен като карикатурист Шам)…

„Златната книга“, автограф от Александър Ламелин и шарж на Надар от Жан Гигу

„Златната книга“, карикатура на Надар от Шам

На една от страниците се появява руският аристократ, превърнал се в неуморен революционер – Михаил Александрович Бакунин, който написва името си по френски начин, Michel Bakounine. Посещавайки ателието на Надар на 7 август 1862 г., той остави това загадъчно предупреждение: „Внимавайте, че свободата не идва за вас от север“. Само година по-рано той се беше опитал да избяга от постоянното изгнание в Сибир.“ /www.theparisreview.org/blog/2017/07/05/nadars-livre-dor/

През април 1874 г. Надар изпада в несъстоятелност и се налага да освободи ателието си. В последната седмица преди да се изнесе от него той го предлага на група художници (част от чиято интелектуална среда е), станали известни по-късно като „импресионистите” и по този начин прави възможна първата им обща изложба. Независимо от незавидното си финансово състояние и критиката към тази проява, Надар остава много доволен от бурята, която изложбата вдига – известността винаги е добра за бизнеса.

Доайенът на френските фотографи умира на 21 март 1910 г. и е погребан в гробището „Пер Лашез”. Новаторският му дух и нестихващ ентусиазъм оставят трайна следа в развитието на съвременната фотография и разчупват изцяло рамките на тогавашното изкуство. Фотографиите на Надар ни показват как е изглеждал културният елит на деня в образите, запазени благодарение на съвременното чудо на колодионния процес на мокрите плочи. А „Livre d’or“ използва по-стар, по-примитивен метод, за да предложи различна гледна точка: следите, които съхранява, са белези върху обикновена хартия, оставена от собствената ръка на индивида – памет, която Надар завещава на бъдещето.

Изложбата на Надар в Националната галерия е впечатляващ финал на галерийния сезон 2017-18г. Колекция фотографски портрети, която трябва да бъде видяна не само от специалистите.