Днес, ще ви разкажа за тъжната действителност на един „празник”.
Сутринта излязох с приповдигнато настроение, за да заведа детето си на панаир. Обичам децата. Обичам да съм сред деца. Обичам вълнението им, смехът им, милите им изражения, радостта им…
Да, но уви, минути по-късно, всичкото ми приповдигнато настроение се изпари.
Едно време, когато аз бях дете, сме чакали на опашка, за да се качим на някоя от люлките на панаира. А сега – децата ги няма, а люлките са празни! Да, правилно ме чухте! Децата ги няма, НО… чалгията си е там!
Хайде, викам си, това последното някак си ще го преживея, но и да люлея детето си съвсем само? Една люлка струва три лева. За две минути?
Попитах момчето, което така да се каже „държеше” една от въпросните люлки, на която полюлях детето си – къде са децата?
Той ми отговори, че общината им искала много висок наем, което ги карало така да „надуват” цените, а много от родителите не можели да си позволят да качват децата си на люлките. И само гледали отстрани.
Няма деца, няма настроение, няма смях, няма, няма, няма нищо! Само една тъжна картинка и много чалга. Люлях детето си съвсем само.
Изпитах страх! А после и ужас…/Автор: Силвия Йорданова, 60-тият град
Редактор
