Съжалявам, че се налага да казвам това, но времената са такива – анализът на Daniel Smilov относно предстоящия будапещенски пазарлък между Тръмп и Путин, който споделям по-надолу, ми се вижда прекалено логичен, за да отговаря на изкълчената ни реалност.
[На този етап, дори лабораторният ми оптимизъм относно глобалните процеси на властово пренареждане се сломи. Като минимум, наистина не мисля, че Путин има каквато и да е остатъчна идея за Русия като съществуваща извън самия него, нито пък Тръмп има каквото и да е разбиране за Америка извън собственото си лично величие. Допускането, че тези двамата могат да разглеждат бъдещето на държавите си или на света отвъд собственото си съществуване ми се струва самозаблуждаващо.]
Според мен презумпцията, че САЩ и Европа гледат в една посока и са поне донейде съюзници по отношение на краткосрочната си стратегия спрямо Русия вече не може да се разглежда като даденост.
Това, което движи режима на Тръмп, далеч не изглежда да е някаква идея за containment на Путин и диктатурата му, а по-скоро за някакъв вид флуидно реакционерско побратимяване: управленските похвати на двата режима всъщност вече са идентични, а и за Тръмп големите трофеи си остават А) Китай и ограничаването на орбитата му и Б) Европа и фактическото й смазване като глобален фактор.
В този смисъл, разпределянето и оглозгването на Украйна между САЩ и Русия продължава да ми се вижда като много по-вероятна реална цел на всички тези опити за преговори, дори само защото приятелските отношения с Русия биха допринесли за синергия в постигането на тези две цели.
Безпринципните съюзничества, базирани на брутално налагани сфери на влияние, са единствените, в които и Тръмп, и Путин имат някакъв истински опит и умения. Те разбират, че поради мащабите и сегашните му стратегически предимства, с китайския тоталитаризъм никой не може да е съюзник на каквато и да е основа. Следователно, Путин има също толкова голям интерес да се измъкне от влиянието на Пекин, колкото и Тръмп – да го приласкае на своя страна в стремежа си някак да уязви другата голяма империя на планетата.
А пък с Европа изобщо няма смисъл да се преговаря, от тяхна гледна точка – към днешна дата, и Западна, и Източна Европа просто им изглеждат като плячка, защото в ЕС сме избрали да сме слаби с нашата мудна демократичност, плахост и поне половинчато удържана принципност. Все пак, в последните 20 години и ГРУ, и неоконсервативната евангелистка пропагандна мрежа успешно експериментираха с превръщането на тъкмо тези цивилизационни характеристики на Европа в ефективни оръжия срещу самите нас. Именно Унгария на Орбан е бляскав пример за техния успех в много отношения. Та, и Тръмп, и Путин в момента са убедени, че знаят как да се разправят с нас.
Е, друго смята Даниел Смилов, все пак:
„За новата среща Тръмп-Путин в Будапеща и задържането на томахавките от страна на Тръмп
В коментарните студия се обърна твърде много внимание на връзката на Хегсет и мястото на срещата – Будапеща. Да, това са неприятни сигнали за ЕС, но не е нещо, заради което си струва да си прекъснеш закуската. ЕС знае отношението на Тръмп към Орбан и помощта, която му дава на избори. Но в голямата картина това са просто малки, дразнещи детайли. По същество:
1) Новината от седмицата е, че Путин се е обадил на Тръмп да иска преговори и нова среща. Има сигнали, че руската позиция е поомекнала в сравнение с Аляска. Затова и Тръмп толкова искрено се зарадва на обаждането, та обяви разговора с Путин още докато той се провеждаше;
2) Като цяло, стратегията на Тръмп от последните две седмици – да вдигне напрежението за Русия – проработи и даде ефект. Томахавките са конкретният повод, но те сами по себе си не биха променили хода на войната. Просто Путин бавно осъзнава, че повече нищо особено няма да спечели, освен някоя случайна томахавка, която може да влети през прозореца му;
3) Украинците и ЕС имат основната роля за това осъзнаване. ЕС финансира Украйна през настоящата година, а украинците удържаха на различните масирани руски атаки и развиха забележителни и иновативни военни способности. Дроновата война (в която те не са задължително по-слабата страна) и изваждането на голяма част от стратегическата ядрена авиация на Русия извън строя са достатъчни примери. Тези успехи им дадоха възможност да атакуват и енергийната инфраструктура на Русия, което също е съображение.;
4) Липсата на сериозни победи на бойното поле кара Путин и Русия да разберат, че те вече не участват в собствена война. Китай е достатъчно финансово силен да ги издържа в това положение още дълго, но пък и ЕС и САЩ поддържат Украйна. Русия рискува да е пионката на други в една прокси война;
5) Основният разговор, уви, все още не е започнал, а той не е толкова за границата на примирие, а какво става след него. Тръмп подмамва Путин с приказки за тунели под океана и бизнес начинания, но въпросът е всъщност, какво ще стане с Украйна и тя ще бъде ли инкорпорирана на страната на Запада. Ако това стане, както с ФРГ и ГДР и Северна и Южна Корея, бързо ще стане ясно, кой е спечелил и кой е загубил. Ако Украйна получи гаранции за сигурност и интеграция в ЕС и неговата икономическа сфера, всъщност победителят ще е Украйна;
6) Путин може да избере конфронтация а ла Студената война, но тогава наистина ще стане васал на Китай. Изолацията и упадъкът на Русия ще продължат, докато тя ще се финансира като точка на допир в студена война от Китай. Путин ще трябва да избира дали да е Хонекер или Ким Чен Ун. Това не е приемлива опция нито за Путин, нито за Русия;
7) За да се възползва от вдигане на санкции и бизнес със Запада, Путин трябва да направи повече отстъпки освен спиране на войната по сегашната фронтова линия. Най-малкото, трябва да даде на Украйна възможност да се развива самостоятелна и да взема суверенни решения в икономиката и отбраната си;
8 ) Каквито и комплименти да му прави Тръмп, Путин знае, че няма как да убеди собствените си хора, че е спечелил нещо, ако Русия и САЩ направят няколко съвместни икономически проекта. Такива проекти – и то много повече – имаше преди той да започне войната. Какъв беше смисълът от жертвите и цялата му специална операция тогава?
9) А и въпреки „приятелското“ отношение на Тръмп към „Путин“ (което е поне толкова приятелско, колкото и отношението на Тръмп към Бойко Борисов, да речем), Путин знае, че нито ЕС, нито дори САЩ няма да се юрнат да инвестират сериозно в една военна диктатура като неговата. А връщането назад към нормална политика в Русия ще отнеме десетилетия – убийствата на опозиционери и падналите през прозорците станаха твърде много. Най- тревожното за Путин е, че завършването на войната без категорична победа за него, повдига въпроса за бъдещето му в самата Русия.
Това са въпросите, които ще рамкират бъдещите преговори между САЩ и Русия. Дали Тръмп ще използва достатъчно добре по-силната преговорна позиция, в която е в момента? Или просто ще даде още една отсрочка на Путин, за да си пробва той късмета за някакъв (илюзорен) военен успех. Пред
Редактор
